Х. Иван Вазов

    Х. Иван Вазов е разположена на 2300 м височина в местността Мокрица (Пазардере), в подножието на Отовишки връх и малкия Мокришки рид; внушителен заден план е вр. Калин. През зимата в околностите са наблюдавани до 7 метра сняг; рядко е толкова много, обаче през февруари и март триметровите колове на зимната маркировка в Пазардере се затрупват.

Помощник-хижарят

    Хижата е встрани от основните туристически потоци и през зимата посетителите са рядкост. Главен хижар и стопанин е Венци.
       Вода има вътре в хижата, а ток - от собствена електроцентрала (която не винаги работи). Сега повече се разчита на слънчевите панели на покрива.
    През 1999 г. хижата претърпя основен ремонт, след като бе сериозно

Пътища от х. Иван Вазов

повредена от буря. Подобренията по хижата продължават и сега – най-новото е стаята за йога, подът е с индийско масло, а стените – с мароканска мазилка

 

 

Прозорецът на стаята за йога

 

 1.1. Гьолечица - х. Иван Вазов (по Зелени рид)

    Продължителност - 9 ч.
    Трудност - 1
    Лавинна опасност - не
    Маршрут със зимна маркировка
    Последно обновяване: 25.4.2021

   

В гората по Зелени рид

Първият кол на маркировката след клека

Слизаме от превозното средство на разклона на пътищата за ЦПШ и х. Вада и продължаваме по пътя за х. Вада. Този път през зимата не се разчиства, но винаги има пъртина от туристите, отиващи към х. Вада и х. Рилски езера.
    Пътят пресича по бетонен мост рекичка и след около 3 км (1 ч.) достига друг такъв над Урдина река. Завиваме вляво (север) по черния път покрай Урдина река - разклонът не е маркиран, но на него има табела, насочваща към екопътеката по Урдина река. Ако случайно го пропуснем, или идваме от х. Вада, можем да минем и по маркировката от х. Вада за ЦПШ (там пътеката се отклонява от асфалтовия път стотина метра под х. Вада).
   

Пътят върви отначало отляво, а после се прехвърля отдясно на реката. След малко наклонът

Над клека

намалява и излизаме в м. Яворова поляна (2 ч.). Отдясно идва гореспоменатата пътека от х. Вада, а отляво, пресичайки реката - тази от ЦПШ. Това е последното място, откъдето може да си налеем вода.

Къщичката на Зелени рид отвън...

    Пътеката за х. Иван Вазов продължава в същата посока (има табела). Отначало продължаваме да вървим покрай реката, но само след 10 мин. (2 ч. 10 мин.) правим рязък завой вдясно по черен път, указан с табела. Движим се по пътя в посока север -  почти обратна на основната, изкачвайки се над Яворова поляна; след още десетина минути отново завиваме вляво. Следва участък, в който внимателно трябва да следим маркировката по дърветата, защото вдясно се отделят няколко пътечки, а нашата се вие между дърветата.

...и отвътре

  

Най-често сниманата панорама от Зелени рид

  Скоро стигаме до още един разклон - отдясно идва пътека от х. Вада (тя почва от пътя под самата хижа), а ние завиваме наляво - по билото на Зелени рид. Движим се нагоре по широка просека в гората; маркировката се вижда ясно. Скоро (3 ч.) излизаме на малко билно заравненийце, от което се открива първата гледка към вр. Ушите, разположен на рида Калбура (който завършва с вр. Мальовица), а по-отзад са Купените, Лопушки връх, Ястребец и др. След още малко (3 ч. 30 мин.) стигаме до място, където пътеката пресича стръмен улей наляво (лесно се обикаля 3-4 метра отгоре) и гората постепенно започва да се сменя с клек. Маркировката през него през зимата често не се вижда; ние, обаче, се ориентираме по просеката на пътеката, която прави няколко завоя на 50-ина метра под билото (като за малко излиза на него) и като цяло леко завива на запад, за да се съедини с идващия отдолу друг клон на Зелени рид. В далечината се вижда Витоша. Ако над гората не открием просеката през клека, най-добре е да вървим по самото било - участъкът е труден поради

Връх Мальовица, гледан от Зелени рид

 клековите и борови клони под снега, но е сравнително кратък и можем да поглеждаме надясно, под нас за някой маркировъчен знак. В последните години клекът в този участък се зашуми доста, така че минаването напряко през билната част на рида е почти неизбежно.

    Излизаме от клека и срещу нас се изправя първият кол от зимната маркировка. Ако се движим в обратна посока е сравнително трудно да уцелим просеката на пътеката, без да знаем предварително местонахождението й!
При движение в обратна посока, ако не можем да открием пътеката между клека, е най-добре да завием в почти източна посока и да следим билото на рида (в началото има характерна скала); то скоро отново завива на север и увеличава наклона си. Скоро достигаме пътеката, вече в началото на гората.
   

Вазов връх, гледан от Зелени рид

 След около 5 стълба стигаме до малка паянтова къщичка (5 ч.) (тя е на 50-ина метра вдясно от маркировката – къщичката на Кире Чугуно. През лятото на 2018 година тя бе основно ремонтирана, сега вътре има две легла с одеяла и печка. Стените й са изпъстрени с надписи, от които може да се научи много за горските и бракониерите в този край; вратата често се заледява.
    От къщичката на Зелени рид през Раздела до хижата коловете често се затрупват!

Камбаните на Раздела

   

 Продължаваме нагоре по коловете, Вдясно (запад) се вижда х. Рилски езера. След около час (6 ч.) наклонът се увеличава и между няколко скали излизаме на вр. Зелени камък, заобикаляйки го от

Козирки от Зелени рид над Паниците

ляво (от изток) - да се има предвид при лошо време!
    С незначителен наклон достигаме разклон - надясно слиза през ез. Паниците пътеката за х. Седемте езера (маршрут 1.3.) - разклонът е добре обозначен.
    Продължаваме направо. Склонът изведнъж се стеснява до ръб - отдясно са ез. Паниците, отляво - Урдините езера. Вървим или отгоре, или подсичаме леко отляво (понеже към Паниците се образуват козирки), през няколко малки лесни скали, на чиито върхове има натрупани големи каменни пирамиди за ориентир.

  

Поглед към Мокришкия връх

  Ридът изведнъж отново се разширява и след няколко кола (7 ч.) стигаме до важен кръстопът - седловината Раздела (2620 м.) - най-висока точка на маршрута. На нея има ориентировъчно съоръжение с висящи по него камбанки, които би трябвало да бият от вятъра. Наляво (през Вазов вр.) се отделя пътеката за ЦПШ (маршрут 1.2.), а направо (и после леко вдясно) е за х. Иван Вазов. Оттук имаме два варианта: или да слезем до хижата по коловете през Пазардере, или, ако е ясно времето и още е рано, да минем през Отовишки връх (описано е в маршрут 1.2.).
    

х. Иван Вазов

 Продължаваме по коловете. При гъста мъгла е добре да имаме предвид, че от Раздела към х. Иван Вазов е точно на запад. А коловете слизат отначало сравнително стръмно към Пазардере, правейки два завоя вдясно, след което теренът става по-полегат -  редуват се заравнения с малки прагове между тях. Отляво (8 ч.) под остър ъгъл с нас се събира пътеката от Рилския манастир през рида Баучер (маршрут 1.10.). Продължаваме в същата посока и скоро минаваме покрай електроцентралата на хижата, която се вижда близо пред нас; слизане от това мято нататък почти няма.
Опасност от изгубване има в целия участък от Раздела до х. Иван Вазов. Освен азимута, можем да имаме предвид, че непосредствено преди хижата теренът е равен, а след това изведнъж започва да слиза към р. Бистрица; ако слезем чак под самия вр. Калин, значи сме подминали хижата и намирането й при мъгла в такъв случай е много трудно - добре е да мислим и за варианта „нощуване на открито“. Добър ориентир е и реката - ако се загубим, може да се опитаме да се движим покрай нея, докато стигнем електроцентралата. Може да се наложи слизане по долината на р. Бистрица, описано и в маршрут 1.7.

1.2. ЦПШ - х. Иван Вазов (през вр. Мальовица)

    Продължителност - 7ч. 30 мин.
    Трудност - 2
    Лавинна опасност - висока
    Маршрут със зимна маркировка
    Последно обновяване: 2.1.2020

 

На Втора тераса

 

Поглед от вр. Мальовица назад към хижата

 

  От ЦПШ тръгваме по хубавата пътека за х. Мальовица и след 50 мин. стигаме там.
    След хижата с умерен наклон се изкачваме покрай р. Мальовица до заравнението, известно като Първа тераса (1 ч. 30 мин.), а след още едно склоново стъпало - до следващата Втора тераса (от нея вляво, по склона на вр. Камилата, се отделя маршрутът за з. БАК). Тук, на скала до самата пътека, са монтирани паметни плочи на загинали планинари. Право пред нас се вижда нарязаният ръб Петлите, съединяващ вр. Орловец с Елени вр. Коловете стигат под Петлите и

Качването от Елениното езеро към билото

изведнъж завиват вдясно (запад), започвайки стръмно да се катерят към Елениното езеро; прави впечатление, че са укрепени само по издатините на терена - скали и др., естествено защитени от лавините. При заледяване опасността от подхлъзване е голяма. Скоро стигаме до малко циркусно задълбаване с езерце в него; заобикаляме го отдясно и през малка долчинка в същата посока се качваме до Елениното езеро, разположено в пазвите на вр. Мальовица. Тук, под

Гледка от вр. Мальовица на изток

началото на ръба, качващ се до вр. Мальовица, има паметник на загинали от лавина през 60-те години група алпинисти - бронзов орел.
    Участъкът от хижата до Елениното езеро е лавиноопасен!
   

Долината на Урдина река

   Коловете обикалят езерото от север (отдясно), насочват се в западна посока по долчинка (има лавинна опасност), над която се извисява самият връх Мальовица и неговото разклонение вр. Орлето и завиват отново на юг (наляво) по безопасно ребро (опитните могат да се качат по ръба на вр. Мальовица, който е с алпийска категория 2Б). Скоро (3 ч.) излизаме на ръбестото главно било между Елени вр. и вр. Мальовица; дълбоко под нас на юг се вижда Рилският манастир. По билото завиваме на запад и след преминаваме на няколко малки лесни скалички излизаме на разклон - надясно само на 100-ина метра е вр. Мальовица (2730 м.). Оттук се разкрива хубава гледка - на изток се виждат Мусала и Скакавците, на югоизток - районът на х. Рибни езера, на юг - ридовете Бричебор и по-ниския Цареввръшки зад него.
   

 Продължаваме направо и започваме да слизаме по западния склон на Мальовица. Вдясно се виждат Урдините езера. Слизаме до седловина с две връхчета, известни като Мраморец. Коловете заобикалят първото от тях от дясно (север), правейки няколко завоя - да се внимава при мъгла, а второто - отляво (юг), покрай относително голям ров. От първия Мраморец наляво се отделя Дългият рид, по който е възможно безопасно слизане към Рилския манастир (маршрут 3.2.).

Източното ръбче на Додов връх

Оттук е възможно аварийно слизане на север (надясно) през долината на Урдина река, но то трябва да се допуска само в много краен случай поради високата лавинна опасност! Отначало наклонът не е голям, но, слязъл долу в циркуса, човек лесно губи ориентация заради сложната му форма. Има стръмни участъци.
    Следва още малко слизане до следващата седловина, в чиято най-ниска точка се отделя лятната пътека за Рилския манастир по Дългия рид (тя е лавиноопасна), се озоваваме пред Додов връх. Започваме да се качваме по острия му източен ръб, стремейки се да се движим най-отгоре; южният (ляв) склон е по-стръмен от десния и по него често падат лавини. Козирка рядко се образува, но често ръбът се заостря допълнително от играта на вятъра със снега.

Дългия рид – снимка от Додов връх

При нужда може да се опитаме да слезем на юг, по Дългия рид към Рилския манастир. Добре е да се стремим да следим билото на рида - околните долини са лавиноопасни и стръмни.
    В последния участък преодоляваме кратко стъпалце и излизаме(4 ч.) на Додов вр. (2667 м.) до паметната плоча на Никола Додов - „дупнишкия Алеко“. Самият връх е издължен на север и лесно може да ни подведе - коловете продължават на запад! От това място нататък по склона, надвесен на север над Урдините езера, често се образуват големи козирки и при мъгла трябва да внимаваме да не попаднем върху тях.
    Последователно слизаме по няколко стъпала до седловината между Додов и Вазов връх, като

Гледка на изток от Додов връх

опасността от изгубване по заоблените склонове е голяма. От последното такова стъпало вляво се отделят редки колове, които водят до маршрута х. Иван Вазов - Рилски манастир през рида Баучер (маршрут 1.10.) в подножието на вр. Върла.
    От седловината с не много голям наклон се изкачваме на темето на Вазов връх (2670 м.). Право пред нас се вижда Зелени рид.
    От Вазов връх през Раздела до хижата коловете често се затрупват!
    Слизаме до Раздела (5 ч. 30 мин.), откъдето пътят до хижата по зимната маркировка през Пазардере е описан в маршрут 1.1. На Раздела излизат пътеките по Зелени рид от Гьолечица и х. Вада (маршрут 1.1.) и откъм х. Седемте езера (маршрут 1.3.).
Ако се изгубим при слизането от Вазов връх до Раздела, най-добре е да се повъртим, но да намерим коловете. В краен случай можем да предприемем слизане на северозапад, където да достигнем долината на р. Бистрица. Не е добре да слизаме на запад, защото можем да се озовем в съседната долина на р. Елешница;  отначало тя пресича с малък наклон коловете от х. Иван Вазов за Рилския манастир по рида Баучер, които, обаче, може да не забележим, и след това с много голям наклон опасно се спуска до ТК Елешница.
   

Козирки над Урдините езера от билото на Додов връх

 Ако времето е хубаво и е още рано, може да минем през Отовишки връх: след Раздела продължаваме на запад по билото, като първоначално изкачваме малко плоско стъпало. Билото се стеснява, минаваме през (или леко подсичаме от юг) няколко връхчета; на север се разкрива циркусът на Седемте езера, като от едно място е възможно да бъдат видяни едновременно всичките. А ние достигаме до последното, кратко изкачване към Отовишки връх(2697 м.) и за 5 мин. сме горе. Отдясно (от север), по ръба му идват маршрутите от х. Скакавица (маршрут 1.4.) и Сапарева баня (маршрут 1.5.). Ние продължаваме да вървим на запад, докато слезем на седловината между Отовишки връх и следващия вр. Сейменски камък. От седловината завиваме наляво (на юг) и след това, движейки се по диагонал леко вдясно по ребро, спускащо се от вр. Сейменски камък, слизаме до хижата, която през цялото време се вижда под нас; този склон често се заледява. Опасността от загубване по този подвариант при мъгла е много голяма.

1.3. х. Рилски езера - х. Седемте езера - х. Иван Вазов (през ез. Паниците и Раздела)

х. Рилски езера

    Продължителност - 4ч. 30 мин.
    Трудност - 2
    Лавинна опасност -  съществува, но е ниска
    Маршрут със зимна маркировка
    Последно обновяване: 27.4.2010

    От хижата тръгваме по стълбовата маркировка за х. Седемте езера (понеже лятната пътека е лавиноопасна). Отначало се движим почти водоравно, но само след 5 мин. слизаме рязко към долината на р. Джерман. В долината, до самата река има кръстопът - отляво идва зимната маркировка от х. Ловна (тя е рядко минавана и по нея е възможно затруднено движение из клека!).
   

поглед към Сухия рид от разклона за х. Ловна

 На разклона завиваме надясно и отначало постепенно (покрай Долното езеро), а след това рязко, покрай напорния водопровод за електроцентралата на х. Седемте езера, се изкачваме до Рибното езеро, на чийто бряг е самата хижа (30 мин.).

Долното езеро

    Нашият път не минава през хижата, а заобикаля Рибното езеро от запад, като коловете постепенно завиват на югоизток и след като пресекат рекичката, вливаща се в езерото, постепенно се насочват към улей, качващ се по северозападния склон на вр. Харамията. Този улей при много нов сняг може да бъде лавиноопасен, а също така има и опасност от подхлъзване. Излизаме на седловинка северно от вр. Харамията (1 ч. 10 мин.), откъдето върхът може да бъде изкачен лесно само за 15 мин. Коловете слизат леко към следващия циркус - този на двете езера Паниците, като линията, която съединява коловете, пресича едното от тях (внимавайте при тънък лед!). Завиваме на юг към дъното на циркуса и скоро (1ч. 30 мин.) коловете завиват наляво (изток) под прав ъгъл и започват стръмно да се катерят по ребро, спускащо се от Зелени рид. След половин час (2 ч.) излизаме на темето на рида на разклон - в почти същата посока като нашата продължава пътеката за Гьолечица и х. Вада (маршрут 1.1.), а ние завиваме под остър ъгъл на юг; пътят оттук до х. Иван Вазов е описан в маршрут 1.1.

качването към х. Седемте езера

Пътеката за Гьолечица е добър вариант за излизане при лошо време, защото трасето по Зелени рид е сравнително безопасно и е само слизане.
   От Раздела до хижата коловете често се затрупват!

 

 

 

х. Седемте езера

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

качването към вр. Харамията

 

х. Седемте езера откъм Рибното езеро

 

вр. Харамията отблизо

 

на премката до вр. Харамията

 

в циркуса на ез. Паниците

1.4. х. Скакавица/х. Рилски езера - Отовишки връх - х. Иван Вазов

    Продължителност - 5ч.
    Трудност - 2
    Лавинна опасност -  да
    По маршрута няма зимна маркировка през по-голямата част от пътя.
    Последно обновяване: 26.4.2004

    От х. Скакавица пресичаме ски-пистата и едноименната река и тръгваме през гората по маркираната пътека за х. Рилски езера. След като пресечем разклона за х. Ловна, стигаме до друг разклон (30 мин.) - наляво е х. Рилски езера, а надясно - към х. Иван Вазов. Има табели.
    Завиваме надясно и скоро излизаме от гората, започвайки да се качваме по склона на Сухия рид, следвайки коловете. След като излезем на темето му (1ч. 30 мин.), теренът става почти равен - напред се вижда Отовишки връх, през който предстои да минем, а наляво (изток) - Мальовишкото било; вдясно е вр. Кабул.
    Скоро коловете правят лек завой надясно. От х. Рилски езера, покрай ски-влека, до това място се достига само за 20 минути. Трябва да се има предвид, особено при движение в обратна посока, че между горната станция на влека и пътеката от Скакавица колове няма.

    Продължаваме по платото почти по равно и след леко слизане стигаме до ез. Бъбрека. Дотук от изток идват и коловете от х. Седемте езера.

    Коловете са до Бъбрека, оттук до х. Иван Вазов зимна маркировка няма.
При влошаване на времето по Сухия рид можем да завием от ез. Бъбрека в източна посока към х. Седемте езера. В северния край на Сухия рид, обаче, има стръмни лавиноопасни улеи!
   От Бъбрека се качваме стръмно в югоизточна посока по тясна долинка към езерото Окото (тук е и трасето на лятната пътека). От Окото на изток, през ез. Сълзата, тръгва лятната пътека за Раздела. Тя е много опасна през зимата и при заледяване, пропастта под нея е взела няколко жертви!

Отовишки връх

 

   Още от мястото, откъдето се изтича Окото, завиваме по добре изразено ридче в почти западна посока и след кратко, но стръмно качване излизаме на заравнение под Отовишкото било. Продължаваме в югозападна посока под билото (не трябва да се доближаваме много до него, защото е лавиноопасно) и скоро (3 ч.) стигаме в подножието на Отовишки връх, до ръба, спускащ  се на север от него в посока към вр. Кабул. Този ръб също може да бъде лавиноопасен. Качваме се или точно по ръба, или леко вляво от него (от изток), като може да ни потрябват и котки. Излизаме на Отовишки връх (2697 м.), като в най-горната част преди самия връх може да има козирка.

   От Отовишки връх слизането до х. Иван Вазов е описано в маршрут 1.2.
    При мъгла опасността от загубване е много голяма!

1.5. х. Иван Вазов - вр. Кабул - рида Бор - гр. Сапарева баня

    Продължителност - 8 ч.
    Трудност - 2
    Лавинна опасност -  да
    По маршрута няма зимна маркировка. Труден за ориентиране.
    Последно обновяване: 19.9.2000

    От хижата започваме да се изкачваме право нагоре (на юг) по Отовишкото било. След около 50 мин. стигаме до седловината, свързваща Отовишки връх отдясно (изток) и вр. Сейменски камък, през който продължава маршрут 1.6. за с. Бистрица през Черни връх. Ние завиваме към Отовишки връх и скоро излизаме на него (2697 м.). Слизаме право на север по ръба (спускащ се към вр. Кабул) или отгоре, или леко отдясно (от изток); склонът е лавиноопасен. Слизаме (2 ч.) до седловина преди вр. Кабул; отляво е Отовишкият циркус, а надясно се отделя описаната в маршрут 1.4. пътека за х. Скакавица и х. Рилски езера.
    Движим се на север. Първо преминаваме през малко безименно връхче, а след това леко се качваме на широкото теме на вр. Кабул (2531 м.) (3 ч.).  [От върха на запад, през вр. Крива соспа, се достига х. Отовица, но пътят е доста тежък през снега и е труден за ориентиране, затова засега не го описвам тук]. Отдясно пък, по Кабулска река, се достига до горния край на Скакавишкия водопад и е възможно трудно слизане до х. Скакавица.
    Ние продължаваме направо по разлатото било и правейки лек завой на северозапад покрай едва вдълбаната вляво от нас долина на р. Горица, се изкачваме на вр. Каменна мандра (2166 м. - колкото на вр. Голям Купен по траверса х. Добрила - вр. Ботев) (4 ч. 30 мин.).
    Оттук нататък вариантите през гората са няколко, поради това, че е трудно да се определи най-важната от няколкото пътечки.
    Слизаме от вр. Каменна мандра на север-северозапад към рида Бор (ако се отклоним прекалено много на запад, има опасност да излезем на рида, водещ към с. Овчарци покрай останките на самата мандра - път, който не съм описал като зимен). Стараем се отначало да вървим по самия рид по пътечка, която на места е ясно изразена, а на други се губи (но не напълно). Вдясно от нас през гората се мярка Паничище. Постепенно наклонът се увеличава и ние преминаваме през няколко полянки с хубава гледка на север - към Витоша.
    След известно време ридът започва да се раздвоява; и по двата клона е възможно да се слезе, но по-добре е да се отклоним надясно. Постепенно излизаме на малко връхче, което е над гр. Сапарева баня. Завиваме рязко надясно (на изток) по някоя от стръмните просеки и излизаме (7 ч.) на асфалтовия път от Сапарева баня за Паничище, малко под ресторант „Валявица“.
    Продължаваме надолу по пътя и след малко, на остър завой, вляво се отделя маркирана алея, която ни извежда в градчето. Излизаме на центъра, където можем да разгледаме запазената средновековна църквица.

1.6. х. Иван Вазов - Черни връх - с. Бистрица

    Продължителност - 7 ч.
    Трудност - 2
    Лавинна опасност -  не
    По маршрута няма зимна маркировка. Сравнително труден за ориентиране.
    Последно обновяване: 3.3.2013

    От хижата започваме да се изкачваме право нагоре (на юг) по Отовишкото било. След около 50 мин. стигаме до седловината, свързваща Отовишки връх отдясно (изток), през който продължава маршрут 1.5. за гр. Сапарева баня през вр. Кабул, и вр. Сейменски камък на запад, към който завиваме. По билото на север често се надвесват козирки. Скоро (1ч. 20 мин.) преминаваме вр. Сейменски камък (2666 м.) и продължаваме по разширяващото се било да слизаме към седловината преди следващия Птичи връх (2536 м.). Наляво, през долината на р. Бистрица, се открива вушителна гледка към вр. Калин и вр. Полич с м. „Винтчето“ с изоставената сграда на трафопост там, обслужвал каскадата „Калин“; вижда се и релсовото съоръжение, използвано при строежа на тунела между Черното езеро и яз. „Калин“.
    Без никаква трудност (2 ч.) преминаваме и Птичи вр. – на билото му има няколко скали, които се заобикалят отляво (от юг), или се преминават отгоре. По няколко едва изразени стъпала слизаме към седловината преди Черни връх (2356 м.) - последният голям на това било; той се състои от три подвръхчета от черни скали, от които средното е по-стръмно, след което билото рязко спада; от северната страна на върха има едва оформен циркус.

краят на Отовишкото било

    От седловинката между първото и второто връхче на Черни връх надясно (на север) се отделя маршрут 1.11. за с. Самораново (към Самораново може да се завие и още от седловината между Птичи и Черни връх).
Вариантът за с. Самораново може да бъде подходящ и за аварийно слизане.
    Преминаваме Черни вр. (3 ч.)  по скалите (за кратко билото придобива характер на скалист гребен) и започваме рязко да слизаме на северозапад по ясно изразено било; скоро започва гората. В нея отначало следим билото, а, след като то започне да се разлива, се стремим да завием леко вдясно между боровете, като нашата цел е достигането на едва мяркащата се седловина преди следващия обрасъл вр. Конярника. На нея има малка поляна, там излиза маркираната с червено пътека от с. Бистрица за х. Иван Вазов. 
    От тази седловина продължаваме на запад по пътеката, която обикновено личи и при сняг и подсича от север вр. Конярника. Маркировката е доста гъста. Наляво, между дърветата, на отсрещното било се мярка вр. Малък Полич с металното съоръжение върху него. Изведнъж пътеката прави рязък завой надясно (север) и, увеличавайки наклона си, стига до останките от изоставената х. Комсомолец/Бял кладенец (5 ч.) (заради състоянието на покрива си често наричана „Звездоброец“).
    Оттук надолу намирането на верния път също не е много лесно. Слизаме по широка поляна с хубава гледка към отсрещния вр. Фенерски камък, като се стремим да уцелим лошия горски път. Той започва точно в долния й край, леко на североизток. Има червена маркировка. Пътят отначало по-полегато, а след това по-стръмно (на места превръщайки се в обикновена пътека) слиза към по-главния път по долината на р. Бистрица; има някакви останки от лентова маркировка.
    Продължаваме по пътя покрай Бистрица и на завой с новопостроена къщичка, намиращ се над самото село, се отделяме от него наляво по някоя от многобройните преки пътеки, водещи до с. Бистрица.

1.7. х. Иван Вазов - р. Бистрица - с. Бистрица

    Продължителност - 5 ч. 30 мин.
    Трудност - 1
    Лавинна опасност -  да
    По маршрута няма зимна маркировка.
    Последно обновяване: 23.2.2014

    Този вариант е подходящ за слизане от х. Иван Вазов при много лошо време, когато минаването по другите пътища е силно затруднено. Обаче трябва да се има предвид, че склонът на вр. Сейменски камък и Птичи връх, под които се минава, са лавиноопасни.
    От хижата тръгваме право надолу покрай реката и скоро рязко слизаме по стъпало, на което се е образувал голям красив водопад. Следва голяма заравнена тераса - Тиха Бистрица, в която реката бавно напредва с много меандри. Пресичаме я няколко пъти по леда, като внимаваме, ако не е достатъчно дебел. Постепенно реката се доближава до склона на Отовишкото било (отдясно) и ние се оказваме притиснати под лавиноопасния му склон (може да минем и отляво, но е по-неудобно).

долината на р. Бистрица отгоре

    Наклонът отново се увеличава и се появява гора; виждат се дървета, съборени от лавините отдясно. Ако снегът е малко, пътеката под него личи сравнително добре, а и долината е тясна, та няма опасност от изгубване.
    Стигаме до поляна, от която високо горе вляво се виждат причудливите скали на склона под висящите циркуси на Градинските езера. След поляната пресичаме реката, преминаваме друга поляна от лявата й страна и отново я пресичаме (при повече вода може да има известни затруднения, понеже на това място реката обикновено не замръзва напълно). След слизане по стръмно ледниково стъпало в гората пътеката слиза надолу, вкопана в много стръмния и лавиноопасен десен склон на долината (под Черни връх).
    След петнайсетина минути ходене по стръмния страничен склон дъното на долината отново се разширява. Тук трасето на пътеката не личи, но продължава да следи десния бряг на реката (без да я доближава много) – там, където плоското дъно се пречупва в стръмния страничен склон.
    Дърветата стават по-големи и по редки. Минава се покрай интересна гледка: огромен стар бук, със само няколко клона, дебели като бъчви, обрасъл с 5-6 борчета, като свещник! Скоро (3 ч.) стигаме до табела, която ни информира, че се намираме в местността Самоковището, на морената, обявена (!?) през 1979 г. Веднага след това излизаме на черния път за с. Бистрица, точно на място, където той по дървен мост пресича реката. И двата му края продължават надолу, по двата й бряга. Трябва да хванем този по левия бряг (т. е. като пресечем реката). Последователно преминаваме покрай второстепенни отклонения на пътя. Постепенно пред нас израства завиващото на север било на Поличите, завършващо с вр. Фенерски камък над Дупница; тук пътят прави няколко серпантини, които могат да бъдат избегнати по пряка пътека, отделяща се вдясно (маркирана с каменна пирамидка, понякога личаща и през зимата). Минавайки по нея, имаме възможност да видим красив водопад, скрит в гората.
    След като мине край водопада, пътеката излиза отново на пътя до голям мост. По пътя по-нататък минаваме покрай разрушената сграда на горския контролен пункт (щото горите нямат нужда от охрана) и скоро отдясно, в малка долчинка, с нас се слива пътят от х. Иван Вазов през Черни връх (маршрут 1.6.).
    Продължаваме по пътя покрай Бистрица и на завой с новопостроена къщичка, намиращ се над самото село, се отделяме от него наляво по някоя от многобройните преки пътеки, водещи до с. Бистрица.

1.8. х. Иван Вазов - вр. Полич - гр. Дупница

долината на р. Бистрица от склона на Мокришкия рид

 

    Продължителност - 10 ч.
    Трудност - 2
    Лавинна опасност -  не
    По маршрута няма зимна маркировка. Труден за ориентиране.
    Последно обновяване: 27.4.2010

х. Иван Вазов от склона на Мокришкия рид

    От хижата тръгваме на юг, пресичаме реката (обикновено тук при замръзване на вътрешния водопровод се копае дупка за вадене на вода) и започваме да подсичаме отдясно (от запад) Мокришкия рид, леко качвайки се по диагонал. Целта ни е да достигнем вододела между долините на реките Бистрица (отдясно) и Елешница (отляво), от който започва качване по склона на вр. Калин.

вр. Върла от склона на Мокришкия рид

    Стремим се да се движим не към самия връх Калин 1 (по-източния), а леко вляво от него, понеже той е доста стръмен. Наклонът отначало е умерен, а в последния участък изведнъж се увеличава. В последните няколко метра, преди да излезем на реброто, спускащо се на изток-югоизток от върха, се образува зачатък на козирка и е възможно да се наложи копаене на стъпки; ледокопът не трябва да слиза от ръката ни, а е възможно да са необходими и котки!

Винтчето от склона на Мокришкия рид

    Излизаме на реброто и се оглеждаме: на изток вр. Върла неусетно е станал по-нисък от нас, в далечината се вижда Централна Рила и Мусаленския дял зад нея, на юг блести под слънцето Пирин, а на запад едва се забелязват планините на Македония и Албания.

вр. Калин

    Завиваме вдясно (на запад) и скоро (1ч. 10 мин.) излизаме на вр. Калин 1 (2668 м.). Върхът е съставен от няколко групи едри скали блокове; възможно е слизане по реброто, спускащо се северно от него, но само от опитни планинари и при стабилен сняг. На север от нас, долу в ниското, се вижда х. Иван Вазов.

    Продължаваме на запад, слизайки по венеца, съединяващ Калин 1 с другия му връх - близнак, движейки се леко вляво от билото (от юг); тук козирки не се образуват, но често снегът се заледява.

качването към вр. Калин 1

   След заобикаляне на няколко скални групи отново започваме изкачване - този път на другия вр. Калин 2 (по-западния, който според повечето карти, а и преценен „органолептично“, има същата височина). Движим се ту по ръба, ту леко от юг, но внимаваме да не изгубим височина и скоро (1 ч. 30 мин.) сме на върха. Горе има бетонен триангулачен знак и мястото е много подходящо за правене на снимки. На юг от нас е най-високо разположеният язовир у нас - „Калин“ (2490 м. н. в.).

Калин 2 откъм Калин 1 (от изток)

    Отначало стръмно, но почти веднага с лек наклон слизаме на северозапад, като ориентир ни е изоставеният трафопост в м. „Винтчето“; още не мога да разбера това име сериозно ли е, или е на шега - някой беше предположил, че то идвало от по-старото турско име „Бурма чал“ ☺. Дотук през лятото идва пътят от с. Падала, достъпен и за автомобили (няколко такива са зимували на това място, изненадани от обилен есенен сняг).

х. Иван Вазов от ръба между Калините

    В сградата на трафопоста има два етажа без прозорци, така, че при крайна нужда вътре може да се спи с чувал (твърдят другарите).
При изглед за влошаване на времето от това място може бързо в южна посока да достигнем язовир Калин и да намерим подслон в намиращата се до стената му добре оборудвана сграда.
   

Калин 1 откъм Калин 2 (от запад)

   Ние не стигаме до самия трафопост, а минаваме на стотина метра южно от него и постепенно започваме да се качваме към венеца от няколко върха, носещи името Голям Полич. Излизаме горе на ръба и минаваме покрай връхната скала (2606 м.) (3 ч.), а отдясно се виждат висящите циркуси на Градинските езера.

поглед от Калин 2 на югоизток

    Следва още едно слизане преди следващия връх от масива Полич; след най-ниската му точка можем да се качим по ръба, а по-пряко е, ако завием леко вляво (на юг-югозапад), тъй като самото било завива в тази посока. Достигаме котата му (2589 м.), която е двувърха и ние преминаваме между двете й части като през портал покрай интересни огромни заоблени камъни. Слизаме от другата й страна, подсичайки от юг скалния венец. Вървим през малко плато, а нашата цел са три скални групи на западния му край, по-точно средната от тях; тук има опасност от изгубване при мъгла.
   

яз. Калин от Калин 2

 Щом стигнем до средната скала, пред нас (по-точно, под нас) се вижда самотният конус на вр. Малък Полич - последният висок връх от това било. Слизаме към седловината преди него, движейки се по самото ридче, или леко вдясно от него (от север). Долу (4 ч.), около малко междинно връхче, едва личат останки от кошара - поради силните ветрове на това място сняг почти не се задържа.

поглед от Калин 2 на изток

    Започваме да се изкачваме на вр. Малък Полич по широкия рид, спускащ се на изток от него. Отдясно (от север) често се образува козирка. Стигаме (5 ч.) на върха (2342 м.); горе има метално съоръжение с паметна плоча на загинал от буря планинар. Върхът е важен разклон - на юг се отделя пътят за гр. Рила (маршрут 1.9.), а ние слизаме на северозапад по рид, водещ с умерен наклон към вр. Мурсалевица (1952 м.). След като преминем Мурсалевица, пресичаме Смочевската вада - съоръжение, подобно на известната Сапаревска вада; обикновено под леда има течаща вода.
   

пътят към Поличите от Калин 2

 Минаваме широката седловина след вадата. Изкачваме се на още един по-малък връх, покрит с опожарена хвойна, личаща на много места изпод често изядения на това място от слънцето сняг, и след това преминаваме още един също такъв връх (с типична дълбоко вкопана подсичаща пътека), почти близнак на предишния. От това място можем да продължим още по билото през следващите няколко връхчета (Богдаите - на последното от тях има гигантска продълговата скала), след което да предприемем слизане на запад, но по-добре е още от втория връх да завием отначало наляво (на запад) по страничен рид, а след това отново на север и да предприемем слизане към голяма кошара. След кошарата слизаме още надолу по ясно изразена долина, без много-много да търсим пътеки (гората е рядка, а снегът обикновено е малко). Стигаме (7 ч.) до голям черен път и продължаваме по него на север; често има отклонения, но главният път запазва посоката си и ние внимаваме да не завием прекалено много на запад.
В целия участък от вр. Малък Полич дотук можем да предприемем слизане на запад - наклоните отначало са относително

Винтчето

големи, но долу в долините има черни пътища, водещи до селата южно от гр. Дупница.
   

След час и половина (8 ч. 30 мин.) стигаме до края на асфалтовия път за почивната станция в подножието на вр. Фенерски камък и се включваме в него, като пресичаме първите му завои по по-пряк черен път. Скоро (9 ч. 10 мин.) има разклон надясно - но ние продължаваме направо и през дупнишкото ЦК стигаме в центъра на града.

Стената на Черното езеро

 

поглед от Голям Полич на изток

 

по билото на Поличите

 

1.9. х. Иван Вазов - вр. Полич - гр. Рила

вр. Малък Полич

    Продължителност - 9 ч.
    Трудност - 2
    Лавинна опасност -  не
    По маршрута няма зимна маркировка. Труден за ориентиране.
    Последно обновяване: 6.11.2002

    До вр. Малък Полич пътят е описан в маршрут 1.8.
    От върха слизаме право на юг по дълго ребро, водещо до вр. Караул (1981 м.). На вр. Караул билото се разклонява - на юг продължава към с. Падала, ние, обаче, завиваме надясно под прав ъгъл (запад) по другия клон, който води до вр. Калайджийски камък (1448 м.) (6 ч. 30 мин.). Пътят до Калайджийски камък се състои от редуващи се сравнително стръмни слизания с полегати тесни билни полянки.
От вр. Караул може да слезем и право на юг по рида, водещ до с. Падала.

    След вр. Калайджийски камък билото се стеснява, но ние го подсичаме отляво (юг) по склона, който рядко е силно заснежен, между вкусни шипки и трънки. Долу под нас се виждат останки от разрушена сграда. Постепенно завиваме на юг по било, до което води черен път - той стига до гр. Рила, но няма смисъл да го следим, а пресичаме многобройните му завои по други, по-стръмни и пресичащи се пътища, а след това - и по пътечки или направо през гората. Слизаме пред голяма кошара (7 ч. 40 мин.) и оттук за известно време се движим по пътя, който е на самото било, с напълно отвят от вятъра сняг. Пътят скоро прави рязък завой надясно (на запад) и заобикаля долчинка; след като я заобиколи, вляво се отделя голяма и камениста пътека, която ние следваме. Ориентир е виждащата се на отсрещния склон тръба на ВЕЦ „Рила“. Стигаме (8 ч. 30 мин.) до крайните къщи на гр. Рила и през малките улички достигаме до главния път покрай изравнителен водоем на ВЕЦ-а; завиваме по него надясно и излизаме на центъра.

1.10. х. Иван Вазов - рида Баучер - Рилски манастир

    Продължителност - 6 ч.
    Трудност - 1
    Лавинна опасност - не
    Маршрут със зимна маркировка
    Последно обновяване: 19.2.2017

 

Водомерната чаша под вр. Върла

   Това е един от по-лесните и кратки пътища за х. Иван Вазов; той не се изкачва толкова високо, колкото повечето други.
    От хижата тръгваме по стълбовете за Раздела (често се затрупват!). След половин час стигаме до разклон - направо стълбовете продължават за Раздела (маршрути 1.1., 1.2. и 1.3.), а ние завиваме леко надясно (югозапад) и пресичаме коритото на р. Бистрица. Има липсващи колове! Едва изкачваме билото на слабо изразения на това място Мокришки рид и слизаме в недооформения циркус западно от Вазов вр., от който води началото си р. Елешница. В долината надясно има овчарска къщичка, която обаче е невидима от пътеката.

Ридът Баучер, сниман от Дългия рид

    Изкачваме се по коловете от другата страна на циркуса и продължаваме по плато, което постепенно ни извежда в източното подножие на вр. Върла (1 ч. 30 мин.) (при желание може да качим леснодостъпния му заоблен купол). Тук отляво идват колове, водещи до пътеката ЦПШ - х. Иван Вазов (маршрут 1.2.).
    Подсичаме, леко качвайки се, склона на вр. Върла (а той всъщност е на самия край на рида Баучер). Неусетно излизаме на самия рид. Вляво от нас е долината на р. Друшлявица, която и лятно време е труднопроходима.
    От тук нататък до вр. Баучер на много места ръбът се стеснява и често се образуват козирки; при лошо време има опасност от падане в

долината на р. Друшлявица (наляво) - случвало се е на голяма група!
   

Козирките по Баучер, снимани от Дългия рид

След известно слизане преодоляваме слабо изразено връхче, на което слизаме леко отляво (маркировката по принцип е добра, но колът точно под връхчето липсва и трябва да внимаваме). Слизаме още известно време по разширилото се било и на малка седловинка (3 ч.), до първите дървета, минаваме покрай малка кошара. След седловинката следва малко, обрасло с хвойна връхче (Баучер) - лятната пътека го подсича отдясно, но коловете се качват през него; от другата страна следва продължително слизане през единични дървета; коловете се разреждат, все-повече заменяйки се с лентова маркировка по дърветата.
    В началото на истинската гора следва рязък завой наляво (на североизток), добре

Кошарата под вр. Баучер

обозначен с маркировка по дърветата. Тук всъщност се напуска билото на рида Баучер. След няколко серпантини пътеката става почти полегата, подсичаща стръмния склон, и е лесно да бъде загубена в снега (тук пътеката е тясна дори през лятото). Не трябва да се отклоняваме надясно (ако все пак загубим пътеката, можем да слезем право надолу до шосето под манастира). Минава се през кратък участък, обрасъл частично с дребни храсти, които затрудняват ориентировката - а пътеката прави през него лек десен, последван от също такъв ляв завой. След няколко маловодни дерета излизаме на паркинга до Рилския манастир, покрай гроба на Джеймс Баучер.

Гробът на Джеймс Баучер

1.11. х. Иван Вазов - с. Самораново

    Продължителност - 7ч.
    Трудност - 2
    Лавинна опасност - да
    Маршрут без зимна маркировка
    Последно обновяване: 24.4.2006

    До Черни връх пътят е описан в маршрут 1.6.
    От седловинката след първата скална групичка на Черни връх завиваме на север (надясно), право надолу по склона с умерен наклон и започваме да слизаме към ясно виждаща се червена тухлена постройка, намираща се малко над гората – тя е важен ориентир. В нея при нужда може да се намери подслон, има легло и печка.
    След постройката продължаваме в северозападна посока. Следва открит участък без ориентири, склонът изведнъж става силен и трябва да навлезем в обширна поляна, която се врязва надолу в гората (трябва да внимаваме, защото вдясно от поляната започва много стръмен улей, който наистина извежда право в долината на р. Отовица, но който е силно лавиноопасен).

    В левия край на поляната по дърветата започва синята лентова маркировка за х. Отовица, има и табела. На това място пада лавина. Минаваме покрай табелата, следейки маркировъчните знаци по дърветата. А те ни сочат завой почти под прав ъгъл надясно, диагонално по склона.
    Но само след още стотина метра пътеката завива пак наляво, надолу (маркировъчните знаци са толкова много, че на човек му става чак подозрително! - и има защо...). Продължаваме по пътеката, внимавайки да не я напуснем – има няколко полянки, на които тя прави завои и може да се наложи за кратко да търсим знаците по дърветата.
    Дърветата се разтварят за кратко и на полянка минаваме покрай друга изоставена тухлена постройка, която е в по-лошо състояние от горната. Оттам в няколко посоки тръгват черни пътища, но пътеката продължава право надолу, в същата посока. След стотина метра достигаме до почти хоризонтален черен път, по който сме надясно.
Ако се загубим в гората, просто следим най-големия наклон надолу - така ще достигнем същия този черен път.
    Пътят започва да слиза с неголям наклон, прави няколко серпентини и ни отвежда до голям разклон, от който се отделят общо четири пътя; няма и следа от гъстата преди малко маркировка (абе, нали казах, че има нещо подозрително!). Най-добре е да продължим по този надясно, като се отклоним надолу по първото попаднало ни пряко отклонение, което ще ни изведе до х. Отовица. Е, по-вероятно е да не уцелим хижата, а по плетеницата от черни пътища да излезем в участъка под нея – в зависимост от късмета ни, обикалянето по черните пътища може и да не се окаже толкова кратко...
    Под хижата продължаваме по черния път над река Отовица, като пресичаме някои от завоите му по преки означени пътеки. Минаваме край голяма, хубава сграда с вид на почивна станция от близкото минало и от зелената беседка до нея слизаме по неозначена пътечка, която по-надолу се оказва, че всъщност е означена... Пресичаме два пъти пътя и окончателно излизаме на него. Следим го чак докато излезем над вилната зона над с. Самораново. Тук по стръмни пътечки над реката го напускаме, слизаме стръмно към къщите на вилната зона и отново излизаме на пътя, който ни отвежда до селото.

 към началото